Книги
Учебна литература
За Учителя
Новини

ПРЕМИЕРА

На 8 декември в рамките на Софийския международен панаир на книгата се състоя премиерата на новата книга на Любомир Канов

СТРЕЛА ОТ ТРЪСТИКА

Книтага бе представена от проф. Божидар Кунчев.

КОГАТО БОГ НЕ ИЗПИТВА РАДОСТ

Божидар Кунчев

Двайсети век, с това, което се случи в него, потвърди и най-мрачните прогнози на някои писатели и философи, направени далеч преди настъпването му. Още през 1828 година Гьоте предрече, че "се приближава времето, когато Бог няма да изпитва вече никаква радост от човечеството и ще трябва пак да разруши всичко, за да го създаде отново". А по-късно, към края на ХIХ век, Фридрих Ницше, предвиждайки бъдещето, написа, че "ще избухнат войни, каквито Земята още не познава".

Сега, след цялата мерзост, на която бе способен човекът, допуснал лагерите, Хирошима и всичко онова, което обезличаваше и унищожаваше човешките същества, отново ни липсва аргументът за един обоснован оптимизъм. И вместо него разполагаме пак с основанията си за песимизъм, защото пътят към Нищото продължава.

В този смисъл е напълно възможно в края на това столетие потомците ни да констатират, че спасението ни отново не се е случило. Ако има кой да констатира, разбира се, защото констатации от подобен род изискват нравствен ум и разтревожена чувствителност, а тяхното наличие е твърде оскъдно и в съвременния свят. Елиас Канети бе писал, че "Откак човешкият живот е престанал да бъде мерило, не съществува никаква мярка за нищо". А на Херман Хесе са думите, че "Обликът на човека, някога възвишен идеал, вече клони да се превърне в клише". Обликът му, бих добавил, вече се разпадна, разпиля се в тъмните страни на живота, изгубил смисъла и светостта си.

Така се потвърди, че не сме научили нищо от историята и че стародавното "Познай себе си" се оказва пак несполучил призив. И така остана черната енергия в душите ни, която разрушава търговски центрове или пък, въплътена в чудовищните жестове на някакъв норвежец, превръща островите в царство на смъртта.

Остана пътят ни към Нищото, чийто български образ откриваме и в новата книга на Любомир Канов: "педофили държат пламенни речи в Народното събрание: улици с дупки-убийци и сгради, които падат върху хората, смазвайки ги под развалините си, /ако случайно са успяли да избегнат дупките/; крадци на ток и вода с джакузи в къщите; плъхове, хепатити, олигофрени-милионери, нотариуси-крадци на коли и над всичко това се възвисява кмет, външно подобен на Мусолини".

Един живот без норми, без наличието на поне малко от това, което наричаме "човечност" и "състрадание" и без чувството за някаква трансцендентност, което би помогнало да се извисим над нищетата си, говори за провал, за духовна криза. И говори, че обликът ни действително е станал доста отблъскващ. Обладан от тъмните си инстинкти, от безсилието да възвърне креативното си начало, неспособен да се опомни, подвластен само на фетишите на бездуховното сегашно, без истината на хуманизма, сътворена от предците му, човекът се оказа сякаш наистина провален проект.

Погубено беше чувството му за мистичното, за порядъка, с който се отхвърля безпорядъка и с който гледаме към хоризонт отвъд това, което сме назовали "абсурд", "несигурност" и "обреченост". Изчезна чувството му за отговорност. Изчезна представата му за добро и зло, за грях, вина и солидарност. И сега човекът, този преобладаващ субект, заради когото поетите се измъчват, а пък някои го и намразиха откровено, е в повечето случаи духовно и морално несъстоятелен.

В споделеното дотук, а кой ли не е споделял подобни мисли, няма нищо преувеличено. Помислете си пак за преживяното от вас и за разказаното в книгите, за показаното във филмите и за изплакания ужас в спомените за лагери и затвори и ще видите, че съм прав. Преживял достатъчно, с потресено съзнание, побрало в себе си безчет примери за абсурда, какъвто бе и си остава времето ни, Любомир Канов споменава на едно място в книгата си как лицето му "говори за някакъв ужас пред живота, като някаква гротескна графика на Мунк". Случайна ли е и бележката му, с която ни информира, че "Има описание на сибирски лагерист, който е успял да остане жив в Магадан, хранейки се със замръзнали мамути".

Ще спра вниманието ви и на другата бележка относно надзирателите в Гулаг, Ловеч и Скравена: "Да убиеш поет с тояга, е като да убиеш дете или да убиеш в студа бездомно врабче - с ластик. После се прибереш с ушанката у дома, свалиш бутушите, събуеш ги до печката и потриваш доволно ръце цяла вечер до гъза на жена си". Ще цитирам и следната бележка: "Най-драматичното произведение на нашия ХХ век бе Глава Първа от "Наказателния кодекс". "Престъпление и наказание е нежната детска музика в сравнение с неописуемите драми, скрити в него". Цитираното, убеден съм, откроява пак същината на случилото се, на пътя ни към Нищото, защото и днес има лагери и наказателни кодекси, погубващи хиляди хора.

Много са местата в тази книга, напомнящи, че отминалият век беше "наказателна колония", че това бе столетие на човешкото поражение, на безумието, потвърдило нашата богоизоставеност. Йов от Библията сякаш бе умножен милиони пъти, за да насели бараките на Гулаг и Освиенцим, за да стане жалък експеримент в ръцете на онези, за които писаха Надежда Манделщам, Примо Леви, Шаламов, Чеслав Милош, нашият Георги Марков и много други. Канов извиква имената на Андрей Платонов, на Варлам Шаламов, и Солженицин, цитира думи от творчеството им, доказващи пак, че обликът на човека е престанал да бъде "възвишен идеал". Че, както го търди основателно Йосиф Бродски, сигурно е настъпила една "постхристиянска ера".

"Жени и деца с подути кореми, бавно посиняващи, още дишат, но с празни безжизнени очи. И трупове: в изпокъсани овчи кожуси, обути в евтини валенки, трупове в селските изби, в топящите се снегове на старата Вологда, под мостовете на Харков". Това е цитат, приведен от Любомир Канов. Думите са на Лев Копелев, описал станалото по време на "класовата борба" в сталинска Русия. Цитатът продължава: "Железният Лазар" /има се предвид Лазар Каганович/ заповяда екзекуцията на "криещите жито", но успя да дойде навреме за вечерята в Кремъл по случай Годишнината на Октомврийската революция".

Преживяното от самия Канов в килията на "Развигор", а после и в затвора, силното му чувство за морал и праведност, за колизиите в света, натоварили го с мъчително познание, за трагизма на живота и за многото недовършеност у човека... И авторите, които е чел - всичко това ще стане предпоставка за лаконичния му извод, че "Животът е толкова ужасен, че неизбежно се наказва със смърт". И до още по-мрачния извод, че "Светът ще остане неправилен много след като и последният човек е изчезнал от лицето на Земята".

Любомир Канов ще спомене и Чоран, този мрачен и толкова дълбок Емил Мишел Чоран, когото чета непрекъснато, защото в неговия песимизъм е едва ли не цялата истина за живота и човешкия род. Канов си спомня за Чорановите дълги мятания "в предмостията на смъртта" и опита му "да я залости в килерите на своето песимистично красноречие". От споделеното в книгата, от това, което е присъщо на светогледните му представи и нагласата му, разбирам, че и гениалният румънец му е доста близък. Защото и Канов, както ни го казва, е "извървял паралелен път, макар и от отсамната страна на реката Дунав". И тук му е мястото да посоча същината на това мислене и писане, сътворило "Стрела от тръстика".

Словото на Любомир Канов е отпор на празнословието. То е крайна неприязън, адресирана към всичко, което като образ, жест и тоналност - нарочно или не - утвърждава нихилистичните тенденции в живота. Това слово ни говори за враждебността на света, за крайността на човека и триумфа на злото, за ентропията, за неизличимата тъга, за фрагментарността на съществуването. Но това е словото на едно наранено съзнание, на съвест и памет, които настойчиво напомнят какво бяхме, какво сме днес и в какво ще се превърнем утре. Това е словото, изпълнено с онази носталгия, която Любомир Канов определя като "Лудост, причинена от любов към бащиния дом" и "Болка по своето".

Бащиният дом е спомен за предишната опора, за сакралното, за похитената от злото интимност на частния живот, в който всичко е било неподправеност, духовност и защитеност. А болката по своето е образ на това, което трудно може да се изчерпи като съдържание. Чудесен образ, скрил в себе си многостранната истина за драмата на живота, за най-човечното в човека, който иска да бъде самият той, а не конструкт на конвенции и доктрини, на това, което е насилието спрямо личностното начало, без което човекът не е личност. Болката по своето е страданието на мислещия, на душата, търсеща покой и пристан в света на толкова самота и убиващи посегателства. И най-сетне това е болката на питащия, на мислещия, който от Кант насетне не е спрял да се измъчва от въпроса за човека като феномен.

"Аз виждам писането само като жал за нашия обречен живот, като копнеж към непознаваемото, като неизбежна скръб". Признанието на Канов обяснява причината за елегичните внушения на книгата му. В нея, толкова богата на размисъл и равносметки, на прозрения за смисъла и безсмислието, за живота и вселената, за Бог и смъртта, има едно съчетаване на болката с омерзението, на гнева с просветленото очакване. Гласът на писателя, на бившия затворник, на психиатъра и ерудита е съумял да изрече както трябва, сиреч истинно и умно, въздействащо и покоряващо, не една и две истини.

Канов се пита "Защо човек трябва да пише книги тук долу на Земята, пълни със заблуждения и полуистини, да се рови в прахта на тленното и преходното, което е без значение". Ами защото писането е "копнеж по непознаваемото", както се изразява той. Защото, мисля, че ще се съгласи с мен, писането е форма на човешкото непокорство спрямо смъртта и безсмислието. И защото, както го е казал най-добре Албер Камю, "Човешката воля няма друга цел, освен да поддържа съзнанието. От всички школи на проницателност творението е най-сигурната".

Макс Фриш казва, че "Колкото е по-развита съвестта ни, толкова по-сигурна е нашата гибел. Колкото е по-голяма една вярност, толкова по-сигурни са изтезанията". Съвестта и тази огромна вярност към доброто и свободата можеха да погубят Любомир Канов. Но съдбата го запази и той написа книгите си, включително и "Стрела от тръстика". Там ще прочетем и тези няколко думи, от които потръпвам, защото в тях е цялата му любов към живота и болката, която няма да престане: "Ах, "Развигор", "Развигор"! Как видях да се разлистват дърветата през четириъгълният циментов квадрат, отреден за седем минутна разходка през ден или през два през пролетта на 1977! Колко ли спокойно живеят моите тогавашни палачи?".

Отпреди въпросната година, през "Развигор" та чак досега Канов върви по минирания път на съдбата си и на познанието, любопитен, отговорен, и с неизменната си воля за истина. Но и с натрапчивото усещане за трагиката на живота, за тленността на красивото и на справедливото, за човешката природа, в която има благородство, но и низост, толкова безсилие, но и толкова духовно дръзновение. "Вселената е застлана с одеалото на тъгата, всред която звездичките на надеждата гаснат една подир друга". И тези думи са на Канов. "Единственото смислено индивидуално "познание" за света и другия е любовта". И тези думи са негови. Както и тези: "Човекът иска да има Бог, защото не желае да бъде сам пред безпричинността на своето съществуване и случайността на своята смърт". А след тъжния му извод за човека, един от многото в книгата, ще прочетем и следния: "Но хората не са добри. Те са сложни".

Тази сложност, нейната прекомерност, фактът, че всичко, отнасящо се до човека и света издига преграда пред питащия дух, е отправна позиция и на Любомир Канов, когато търси своите отговори. Но да не забравяме, че това е позиция на съзнанието в едно време, през което "Мястото на развенчаните митове най-често заема не просветената рационалност, а нейните ужасяващи светски карикатури и заместители" /Лешек Колокавски/. Така ще си обясним и черното в палитрата от цветове, до които писателят е прибегнал, рисувайки образите на човека и времето. Осезателно е неговото присъствие и в споделеното за българското и държавата ни под властта на карикатурите, споменати от Колаковски.

Но кой ще му възрази на Канов заради черния цвят? Един френски поет беше писал, че небето над главите ни е песимистично. Един български обяви прогнозата си, че времето ще бъде подло. Един друг наш поет каза преди години, че човекът е изгубил образа си и няма да го намери. В "Капричио за Гоя" Константин Павлов разкри, че ужасът си променя характера, но не изчезва никога. Ще спомена и за Борис Христов, редактор на книгата, който казва, че "Свирачите, които управляват танца, / превърнаха човека на хармоника...". Но същият написа и онова стихотворение за закъсняващия самолет, откъдето са и тези два стиха: "Обади се отнякъде пилота, само за да обещае, / че ни очаква друг живот - и повече не чухме".

Все черното, все тази чернота пред очите ни, щом се отворят, за да четат поезия или проза. Но ще наблегна, че не може иначе да бъде в този свят с изначална несправедливост, с единственото сигурно, за което философията твърди, че то е само несигурното. Затова и Канов, особено пък той - с неговия горчив опит, с кошмарите от затвора, с рисковете и несигурността на дългото си емигрантство, с дарбата си на психиатър и психолог, не би могъл да пише другояче. Това не изключва обаче в книгата му да го има и чувството, че какъвто и да бъде животът, той е непресъхващ извор на омайващи ни тръпки, на удивлението, че сме живи, макар и за кратко.

Книгата, силно приобщаваща ни към изстраданото и промисленото от един мъдър автор е книга за сблъсъка между доброто и злото, между истината и лъжата, между разума и безумието. Това е книга с болки и тревога, но и с благослов. Фрагментарният й характер, защото е съвкупност от фрагментите на най-истинското в една човешка и творческа съдба, позволява да я четем и от началото, и от средата, и от нейния край. Но тази книга е органично цяло, една цялостност като мисленето и живота на автора й, успял да разбере какво обича в света и без какво, както пише, не може да живее. Всеки ред от "Стрела от тръстика" е плод на неудовлетвореност, на копнеж, на размисъл за тайните на Бога и смъртта, на човека и онази бруталност, която сме нарекли история.

Като равносметка, без да бъде окончателна, тя излъчва и спокойствието, и безпокойството, защото, както казва Канов, "разгледах в най-големи подробности дебрите на безпределната си и неутихваща тревога и се уверих накрая, че нищо не може да я угаси". Ами нали това е човешкият живот, ако е истински: островче на мимолетния покой, на намереното и бързопреходно равновесие, след което се начеват пак тревогите ни. Островче, до което може и да се доберем за кратко време, привързани към отломката от кораба на съдбата ни след поредното корабокрушение. Един испански философ пише, че автентичният живот е тъкмо съзнанието за живота като корабокрушение. Въпросът е да го разберем защо е така и въпреки, че няма гаранция за сигурен отговор, нека да не се отказваме от своите питания. Любомир Канов не се е отказал.

 

Вж. видео в Информационна агенция БГНЕС на следния линк:

http://video.bgnes.com/view/30366

 

Всички новини

Заявки за учебници за 3. и 7. клас

Бонуси към учебниците на ИК "Рива"

Романът на Бурхан Сьонмез "Истанбул, Истанбул" спечели международната литературна награда на Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР)

Представяне на новия роман „Без невинни“ от Иво Беров

Представяне на „Без невинни“

Класиране на участниците в конкурса за творческо писане на ИК "Рива"

Авторът на ИК "РИВА" Милена Рашкова с отличие на община Смолян за просветни и културни дейци

Теми за Националния конкурс по творческо писане

Всички проекти за учебници за 3. и 7. клас на ИК "Рива" одобрени от МОН

Представяне на "Рицарски доспехи и голи охлюви"

Национален конкурс по творческо писане

Проекти за новите учебници за 3. и 7. клас на ИК "Рива"

Представяне на новия сборник с разкази "Дърводелецът" от Деян Енев

Представяне на книгата "Търся си приятел" от Мори Понсови

Представяне на книгата "С аромат на тютюн" от Венцислав Божинов

Представяне на книгата "Свидетелство за поезия" от Чеслав Милош

Представяне на книгата "Спомени за Руско-турската война 1877 - 1878" на Евгения Тур

Представяне на книгата "Откъде започнахме ние" на Иван Хаджийски

Представяне на книгата "Гибелта на една империя" от Егор Гайдар

Заявки за учебниците за 2. и 6. клас на ИК "РИВА" АД за учебната 17/18 година

ВСИЧКИ ПРОЕКТИ НА ИК "РИВА" ЗА 2. И 6. КЛАС С ПОЛОЖИТЕЛНА ОЦЕНКА ЗА ПРИГОДНОСТ

Издателство „Рива“ с 9 одобрени програми за обучение от МОН

Примерни годишни разпределения

Електронни ресурси

ВСИЧКИ НОВИ ПРОЕКТИ ЗА УЧЕБНИЦИ ЗА 2. И 6. КЛАС НА ИК „РИВА“ АД БЯХА ОДОБРЕНИ ОТ МОН

Покана за представянето на "Култура и психопатология. Антропология на психичната болест"

Примерни годишни разпределения за часа на класа

Покана за представянето на "Изрично възражение"

Покана за представянето на "Бизнес компас за Германия"

Заявки за учебници и учебни помагала за учебната 2017/2018 г.

Ръководство за работа с електронните ресурси към учебниците на ИК "Рива"

Интервю на "Култура" с Нермин Йълдъръм

Момчил Методиев в студиото на еМисия България

Иван Теофилов получи Голямата награда за литература на СУ „Св. Климент Охридски“

Томас Фрам и Ненад Живановски със специални отличия от СБЖ

Одобрените учебници на издателска къща "Рива"

Представяне на "Вкусът на живота" в "Перото"

Представяне на "Нюйоркски митрополит Андрей. Биография, спомени, дневници".

Представяне на "България под комунизъм"

Деян Енев и Иван Теофилов с награди от "Перото"

Нови годишни разпределения за часа на класа

Годишни разпределения за часа на класа за учебната 2016/2017 г.

Вечер на Цветан Стоянов и Данила Стоянова

Пролетен базар на книгата 2016

Представяне на "Мария" - новата книга на Деян Енев

Представяне на "Какви са унгарците"

"Гризли" с номинация за наградите "Хеликон"

Представяне на "Гризли"

Представяне на "Двете половини на ореха"

Презентация от семинара на тема "Обучението по български език и новостите в изпита за външното оценяване в 7. клас"

Представяне на книгата "Bulgaria: Politics and Protests in 21st Century"

Вечер на Борис Христов в галерия "Cankova"

Литературни награди „Перото“

Представяне на "Жмичка"

Вестник "Култура" по повод юбилея на Борис Христов

Безплатен учителски екземпляр и книжка с диктовки при поръчка за цял клас

Поетът Борис Христов отбелязва днес 70 години!

Премиера, „Кървави поля. Европа между Сталин и Хитлер“

Проф. Нели Иванова и Мария Бунева гостуват в "България днес"

Пролетен базар на книгата 2015

Бистра Величкова с първа награда за "Малка, мръсна и тъжна"

Разговор за творчеството на Иван Пейчев, Александър Вутимски и Александър Геров по повод издаването на антологията "Трима поети"

Списък на одобрените от МОН учебни помагала през март 2015 г.

Нов офис на издателството

Представяне на книгата „Трима поети. Иван Пейчев, Александър Вутимски, Александър Геров“

Представяне на "Пориви и покруси" в НС

Издателство "Рива" на панаира на книгата в София

Представяне на книгата "Малка, мръсна и тъжна"

Представяне на книгата "Пориви и покруси. Създаването на СДС и борбата за демокрация 1989-1992"

Издателство "Рива" на панаира на книгата във Франкфурт

Заповядайте на "Алея на книгата 2014"

Новата книга на Скот Линч

Представяне на новата книга на Рива "Пари за изгаряне"

Най-новата сензация във фентъзи литературата - Окса Полок

Филм посветен на Любомир Канов по БТВ

ПРЕМИЕРА

Премиера на "Избрани пиеси" от Фридрих Дюренмат

ПРЕМИЕРИ НА НОВИ КНИГИ НА СОФИЙСКИЯ ПАНАИР НА КНИГАТА

СОФИЙСКИ МЕЖДУНАРОДЕН ПАНАИР НА КНИГАТА

ПРЕДСТАВЯНЕ

АЛЕЯ НА КНИГАТА

Премиера

Премиера

ПРЕМИЕРА

ПРЕМИЕРА

Интервю

Премиера

ПРЕМИЕРА

Вечер на книгата "Другата врата"

Вечер на книгата "Другата врата"

ХХVІІI Софийски международен панаир на книгата

Представяне на ОТКРИВАНЕТО, театрални пиеси от Петер Турини

Интервю на руския писател Дмитрий Биков във вестник "24часа"

Покана за представянето на 11 ТОМА ТЕАТЪР

Беседа "Европейското мислене - от барока до наше време"

Покана за беседа "Европейското мислене - от барока до наше време"

Интервю във вестник "24 часа" Радост Владимирова: Луксозните книги не остаряват

Представяне на книгата "Моят роден град София" на Райна Костенцева

Представяне в Дом Витгенщайн на три книги на Елфриде Йелинек

Награда

Премиера

Премиера

Романът на Андрей Тургенев "Да спиш и да вярваш", номиниран за "Большая книга"

Представяне в Дом Витгещайн на двата тома драми на Петер Хандке "Блус под земята" и "Игра на въпроси"

2008 Годината на Русия в България

Очаквайте

Премиера

Премиера